09 август 2014

Драган ЦАНКОВ



Драган ЦАНКОВ – неуморният поборник от Възраждането
Лъчезар ТОШЕВ

Статията е публикувана във в.Лечител – в две части
Драган ЦАНКОВ – строител на Нова България
Лъчезар ТОШЕВ, В.”Лечител” 7 август 2014г.
(Продължение)
Драган ЦАНКОВ – неуморният поборник от Възраждането
Лъчезар ТОШЕВ, В.”Лечител”, 10 юли 2014г.





Наскоро публикуването отново на откритото писмо на Драган Цанков до руския дипломатически агент в България от 1881 г. – известно с финала си „не ти ща нито меда, нито жилото“, както някога, така и сега, 186 години след рождението на неговия автор, предизвика голям интерес, бурни коментари и сблъсъци на мнения. Особено шокирани бяха някои русофили, които не познаваха добре историята на автора на това писмо, когото едва ли не бяха обявили за свое знаме. Целият живот на този забележителен деятел на Възраждането е белязан със скандали и остри конфликти, които не са били самоцелни. Те са изиграли голяма роля в раждането на българската нация. 

Ето какво казва за Драган Цанков първостроителят на българската култура проф. Иван Шишманов: 

„Можем всички да признаем, че дядо Цанков имаше несъмнено някои слабости, но и едно голямо преобладно качество – нещо, което обяснява всичко и извинява много – неговата фанатична вяра в гения на българския народ... Зашеметени още от вихъра на политическите страсти (съвременниците), не могат да видят зад политика Цанкова, големия мъж на Възраждането – дяда Цанкова...“(Драган Цанков, Иван Шишманов, сп.Българска мисъл, 1928г.)


Първи прояви

Драган Цанков е роден на 28 октомври / 9 ноември 1828 г. в Свищов. Той е шестият, най-малък син в семейството.
Баща му е Киряк Цанков с прякор Гика. 


(Възможно е прякорът му да е свързан - поради някакви събития,  с името на влашкия княз Александър Гика? 
На името на този княз свищовлиите изселили се отсреща  през Дунава, заради изгарянето от руската армия на техния град Свищов, през 1810 и 1829г., кръщават съдадения от тях нов град - Александрия).   

Киряк Цанков - Гика, е син на прочутия в Свищов чорбаджи Цанко - синът на поп Георги. Майката на Драган Цанков е Киряка Хаджиангелова - също от стар свищовски род. 
Малкият им син е кръстен Димитър.Той сам променя по-късно името си  на Драган, за да не носи гръцко име... 
 
Братовчед е на художника Николай Павлович (син на Севаста Цанкова-Павлович), на автора на нашия химн Цветан Радославов (син на сестрата на Николай Павлович - Пауника Хаджиденкова), на Николай Катранов (син на Пауница Цанкова - Катранова, сестрата на Севаста) който е прототипът на Инсаров от „В навечерието“ (UN BULGARE  - A LA VEILLE, Paris, 1886г.)на Тургенев, на дарителя за построяването на Търговската гимназия в Свищов - Димитър Хадживасилев (син на Марица Цанкова  и хаджи Васил Станкович) и на още редица други известни възрожденци.

Първата публикация на романа на Тургенев е озаглавена "Един българин - в навечерието"


Брат му Антон Цанков, заедно с Григор Начович, Димитър Анев и др.е от основателите на дружеството на свищовските търговци във Виена – „Напредък“, което дава стипендии за български деца – да учат за учители в периода преди Освобождението (Вкл. на Иван Шишманов).

Син на Антон Цанков е Киряк Цанков (чийто прякор пък е Ячо в отличие от този на дядо му). Киряк Антонов Цанков е председател на БТБО в Букурещ, организирало Ботевата чета.  

Родоначалниците на Цанковия род - поп Димитрър и йереица Неделя, са българи от Габрово, преселили се в Свищов през 17 век, където стават ктитори на църквата "Св. Апостоли Петър и Павел", за което свидетелства надпис върху къмък над входа от 1644г.

Надписът от църквата Св.Св. Петър и Павел в Свищов, 1644г.


В книгата си „Няколко речи о Асеню първому” Раковски с цел да уязви Драган Цанков пише, че той бил „примитивен” свищовец и че баща му бил куцовлах, преселен от Македония. 
 
На това самият Драган Цанков отговаря със забележително достойнство в своя вестник „България” ( в.България, бр.81, септ.5, 1860г.) :

За да знай дали баща ми се е преселил  от Македония, г. Раковски трябваше да пита някой свищовец, а пък ако пита и децата в Свищов, те ще му кажат от предание, че баща ми, когото те наричат дядо Гико, е роден в Свищов и баща му е бил чорбаджи Цанко, прочут по своето богатство и по своята строгост към духовенството и към лошите управници на града. 
 
Това ще му кажат децата, а ние ще кажем на г. Раковски, че дядо ни, чорбаджи Цанко, е роден в Свищов от поп Георги, който е попувал в Свищов и е роден пак в Свищов от поп, комуто  забравих името. 
 
За това последното свидетелствуват черковните книги, на които е записвал прадядото на поп Георги някои приключения, а освен това писмата и тефтерите на поп Георги и чорбаджи Цанка. Сичките тия книги, писма и тефтери са на български език и стоят още у дома на Свищов.”

Първата „политическа“ акция на Драган Цанков е на Велики четвъртък 1843 г., когато в църквата “Св. Преображение Господне” в Свищов идва да служи Търновският митрополит – Архиепископ Неофит Византиос. 
Единствено в тази църква в града тогава се е служело на гръцки. Един хилендарски монах, отец Неофит Бозвели, вече е започнал църковните борби именно като учител в Свищов. Явно посетите от него семена са дали плод в сърцето на 14-годишния младеж. За да не може владиката – грък, да прочете 12-те откъса от Евангелието на гръцки, Цанков и приятелите му успяват да откъснат страници от гръцкото Евангелие, да изнесат другите гръцки богослужебни книги, с цел провеждането на службата да стане на български. Акцията е неочаквана! Нещо повече, когато все пак донасят едно гръцко Евангелие, за да чете от него владиката, Цанков накарва хората да си гасят свещите при четене на гръцки и да ги палят само при четене на Евангелието на български. Огромен скандал за времето си. Добър старт за бъдещия активен участник в църковните борби.
Скоро след това младият Цанков се проявява отново. През 1844 г. младежът избягва от къщи и заминава за гр. Елена – къде пеш, къде с минаващите каруци. Мотивът му е новината, че там, в „даскалоливницата“, се появил нов учител – Иван Момчилов. 


За да се яви пред него в приличен вид, по пътя носел обувките си в ръка, за да не ги повреди...

В гр.Елена Цанков остава една година, след което получава стипендия да учи в Семинарията в гр. Одеса през 1845 г. Две години по-късно се озовава в Киев, където постъпва в гимназията. На следващата година през ваканцията посещава своя братовчед Димитър Хадживасилев в Букурещ. Не успява да се върне в Русия заради избухването на Унгарската революция, когато границата се затваря. Тогава, вместо да остане в Румъния, той се прехвърля при брат си Антон във Виена.



Граматиката от 1852 г.

Във Виена е първото значимо постижение на двамата Цанкови. Те издават „Граматика на българския език“, която не е основана на църковно-славянския или старобългарския език, а на говоримия български език. С граматиката за първи път се определя литературната норма на езика. Останалите български говори остават като диалекти. Тази литературна норма е в сила и днес. По понятни причини тя е основана на свищовския говор.(Вж. Виенската славистика и българското езикознание. 1822 - 1849 – 1918, Владко Мурдаров, Изд.Пигмалион, Пловдив, 1999г.)Това е разбираемо! Събитията на Балканите по това време са толкова бурни, че е било немислимо да се провежда лингвистична експедиция. Затова граматиката е на основата на говора, който те са имали като роден език!

Малко по-рано, през 1845 г., в своя предговор към превода от гръцки на „Пътеводител за щастливия живот“ Антон Цанков пише:
 
Граматиката на братя Цанкови, която определя свищовския говор за литературна норма на говоримия български език


Твоят език о, Българио, не е беден, но е необработен. Не е безсловен, напротив, достоен е да се сравнява с първите езици от старо и ново време... Всеки народ почита и е предан на своя език. Както всяко дете се храни първо с майчино мляко и после с чужда храна, така и децата на всеки народ трябва първо да се учат на матерния си език и после на гръцки, а не наопаки, както някои мислят. 

О, чада на някогашна славна България! Встъпете с готовност в трудното и славно състезание на музите! Старайте се с непрекъснат труд да усъвършенствате нашият майчин език! 

А ти, малко градче Свищов, където за първи път видях Божия свят, от много години ти държиш първенство в изучаването на майчиния и на гръцкия език. Дерзай, труди се и пръскай от тебе във всички околни градове светлината на просветата. Старай се да се покажеш пръв между всички околни градове по просвета и облагородяване!“ 

Но това лирично отстъпление, не е залитане в местен патриотизъм. Ето какво още пише Антон Цанков там :

"Приемете тази книга с бащинско благоволение, приемете я от ръцете на един син, роден и израстнал не в славната майка Гърция, а в нещастната и многострадална България. 

...  

О, мое мило Отечество, Българио! 

Дано и твоите чада видят славата да се приближава до тебе, дано и те се освободят от многовековното иго на тиранията и задишат сладкия въздух на божествената свобода! Дано и твоите чада влязат в славното културно състезание на народите и всеки българин според силите си, да допринесе за своето прославление!

Граматиката на братя Цанкови изиграва и друга роля. Тъй като е издадена на немски език, в една от водещите европейски столици, тя показва на света, че има народ, който има свой език, а не само народни говори. Този език е консолидиран, има своя граматика и правила. Следователно е знак за формирана нация. Но за да бъде всичко това с покритие, е било нужно на този език да започне литературна дейност. И тя се появява. Разбира се, Цанков е сред първите. Със заем 50 000 гроша от другия си брат Стамат той купува печатница, която иска да инсталира в Свищов, където по Дунава е можело лесно да се доставят консумативи за нея. Дори във Виена работи като печатар, за да научи как се борави с тази техника. Тъй като не получава разрешение за Свищов, закарва печатницата в Цариград и успява да уреди нейното откриване там. До Освобождението на литературната норма, определена от „книжицата“ на братя Цанкови, са издадени над 2000 книги, а и всички български вестници използват тази литературна норма. Това е ставало без закон, без министерство – единствено с желание и ентусиазъм, който постепенно обхванал всички. Докато е в Свищов, през 1853 г. Цанков се записва в организираното от Раковски „Тайно общество“ под името Димитрий Цанкович.
Елементите на нацията – обща история, общ пантеон от герои, общ език, общ проект за бъдещето – започват да се появяват един след друг в българската общност. Ролята на Драган Цанков, заедно с личности като Христаки Павлович и Николай Павлович, в този процес е ключова.

В Цариград

В Цариград Цанков създава „Община за българска книжнина”, която издава сп. “Български книжици” под редакцията на Димитър Мутев.
За 3 години те публикуват над 100 западни произведения на български език. В Цариград Цанков влиза в контакт с полската общност. 
Княз Адам Чарториски
Той и приятелите му се появяват по своя инициатива на изпращането на тленните останки на писателя Адам Мицкевич, починал в Цариград, с когото Цанков е успял да се срещне по-рано. Появата на българите се забелязва! Драган Цанков се свързва с княз Адам Чарториски, който е организирал нещо като задгранично полско правителство в Париж в „Отел Ламбер“, и печели подкрепата и приятелството на тази организирана полска общност с влияние във Франция и в цяла Европа. Княгиня Чарториска лично подкрепя редица действия, свързани с българската кауза. Цанков използва създадените си връзки да урежда обучението на други българи. Така например той изпраща Васил Друмев да учи в Одеса. Урежда своя 16-годишен съгражданин Григор Начович във френския лицей в Бебек – Цариград, а после - в Париж. Помага на десетки други сънародници за тяхното образование. Чрез епископ Щросмайер (същият, който издава сборника с  българските песни на братя Миладонови от Струга) изпраща много българчета в Загребската гимназия, които по-късно, въодушевени от националната идея, подпомагат акцията, предприета от Цанков и Марко Балабанов пред европейските правителства. 
Епископ Йосиф Щросмайер


Самият Цаков на няколко пъти работи като учител. Един от неговите ученици е революционерът Ангел Кънчев.

Издател, преводач, писател...

В Цариград Цанков започва да издава „Месецослов“, където помества „Кратка българска история“, претърпяла скоро след това 5 издания. Така и той, наред с Христаки Павлович, се включва в масовото разпространяване на българската история – друг важен елемент от създаването на нацията.
Известието за откриването на печатницата в Цариград

Вестник с името на България

През 1859 г. Цанков основава свой вестник. Нарича го „България“! В името на вестника е казано всичко. Това е имало ефект на взривяване на бомба. На политическата сцена, чрез вестника, се появява името на някогашната държава България! Тогава това е било и претенция, и програма, и политика! Нужна е била голяма смелост за такъв предизвикателен ход. Вестник „България“ заявява своята ясна линия – противопоставяне на панелинизма и панславизма. Вместо това Цанков лансира френския език и литература, френската педагогика и наука. За тази си позиция той е нападнат в „Цариградски вестник” от… френските възпитаници Гаврил Кръстевич и Александър Екзарх. Отговорът му е много силен: той им заявява, че е изненадан, че такива видни хора могат да заемат позиции срещу изучаването на чужди езици. Срещу лансираното изучаване на френски език се обявяват и двама руски консули – М. Хитрово – в Битоля, и К. Леонтиев – в Тулча. В една от първите си уводни статии (4 юли 1859 г.) в. “България” пледира за българска литургия и духовенство, за опазване на нашата народност, „една защита повече срещу фанариотското или московското присвояване”. Цанков пише: има три вида панславизъм, от които най-опасен е “книжовният”, т.е. разпространението на руската култура. (в. “България”, бр. 48, 20 февруари 1860 г.) “Българският народ отблъсква всякакво чуждо влияние и най-вече онова на московците, на панславистите и панелинистите, на които и първата и последната цел е да подигнат спънки на нашите работи.” (в. “България”, бр. 73, 10 август 1860 г.) В брой 112 от 10 май 1861 г. Цанков отправя атаки към Русия, обвинявайки я в изостаналост, варварство и азиатщина. “Ако азиатското варварство ти е сладко, дръж го за себе си!” Вестник “България”, наричан и “Цанковата газета”, започва да се чете навсякъде, където има българи.


Църковните борби

Проф. Тончо Жечев в своята книга „Българският Великден или страстите български пише”:

„Всичко е трябвало да започне от самото начало, от дъното. Цялата хилядолетна история спяла, не съществувала или била само смътен неясен спомен... Надявам се, че няма да прозвучи смешно, ако кажа, че Драган Цанков от Свищов – без власт и средства да обуздава тълпата – трябваше да играе ролята на княз Борис I и да предприема неговите сложни политически маневри... Главното, в което упрекват Цанков, са неговите крайности. Именно тези крайности отлепиха българския въпрос от мъртвата точка и направиха от него „малък Източен въпрос”. ... „Трябвало е нещо невиждано, нечувано, за да се размърда застиналият и прогнил механизъм на Патриаршията. Търсел се е майстор на политическия блъф, за да се стресне дипломацията на самодържавна Русия, влюбена в своята мъртва идея за единство на православните в Турция. Трябвало е някой, който да бие едновременно 10 барабана, за да се привлече европейското участие в българските работи. ...Кой е могъл да се нагърби с тази задача, рискувайки да спечели презрението на съотечествениците си, без да спечели уважението на чужденците. Имаше само двама души за тази работа – Драган Цанков и Раковски. И всеки я свърши по своему!…”

                                           Унията

На 18 декември 1860 г. групата на Цанков (около 120 души) се явява при католическия нунций в Цариград и обявяват преминаването на българите към Ватикана. Това е натиск и към партията на „умерените” и коз в споровете с Русия и Вселенската Патриаршия, които са противници на българската кауза. Този ход ги тласка към отстъпки по българските искания за собствена църковна йерархия. Пак тогава Цанков изпраща мемоар до френския император Наполеон III (какво самочувствие!) с искане за френска защита над българите (документът е запазен). “Аз принадлежа към една от най-забравените нации в света“, посочва Цанков в обръщението си до императора. Франция застава зад Унията. Императорът дори дарява значителни лични средства в подкрепа на нейната кауза. В Париж през 1861 г. се създава „Комитет за католическа Уния в България”. Появяват се няколко книги за България – напр. на Бенджамен Дюпра „Християнска България”, комитети в защита на българската кауза и пр. Италианските мисионери от своя страна влизат в остра конкуренция с французите за контакти с българите. Великобритания (Британският посланик Хенри Булвер) внася 10 предложения за реформи на Османската империя при Великия везир, сред които и за създаване на българска църква. След обявяването на Унията руските дипломати получават инструкция да започнат да подкрепят исканията за православна българска йерархия чрез Патриаршията. С един удар българският въпрос става част от европейската политика. Съвсем очевидно е, че именно Унията отваря пътя към създаването на Българската екзархия през 1870 г.


                   Архиепископ Йосиф Соколски




Архиепископ Йосиф Соколски
На 27 март 1861 г. делегация начело с Цанков тръгва с кораба „Ефрат“ за Рим. В делегацията е 72-годишният игумен на манастир до Габрово и бивш хайдутин (Стоян Войвода) – архимандрит Йосиф Соколски. Той е приел да стане пастир на „присъединените“ българи. В Рим Дядо Йосиф поискал от титлата му „Архиепископ – апостолически викарий на българите – католици“ да отпадне думата „католици“. Със смесени чувства Св. Престол се съгласил с това искане. Един от официалните обеди, който папата дал на българската делегация в присъствието на неаполитанските крал и кралица, се случил в петък. Тогава, като видял поднесените ястия, Дядо Йосиф отказал да се храни, като заявил: “Да не съм католик, че да блажа в петък!“ Съобразили се! Освен това той така се развихрил при разказа за хайдушките си подвизи, че, размахвайки ръце, съборил поднос със сладкиши. Такива са били нашите исторически фигури при първата си поява на европейската сцена, след 500-годишно иго. Все пак тук бих искал да напомня, че е имало и високообразовани българи по това време. Д-р Георги Атанасович например е завършил Сорбоната през 1848 г. Запазените му писма на френски език са на изключително висок стил, рядък и днес. Преводът от френски на „Телемах“ от Фенелон, направен и издаден от свищовския търговец Параскев Пиперов през 1845 г., също е на много високо ниво, при това е дело не на книжовник, а на търговец. Личности като тези са представяли българския народ пред Европа и са го правили така, че да спечелят уважението на другите.
На 14 април 1861 г. Папа Пий IX ръкополага Йосиф Соколски за Архиепископ на българите и приема присъединените българи да продължат да спазват обредите и обичаите на българската църква. Дори накрая, като се разделяли, папата казал на български: „Сбогом, български Патриарше!“ След Европа и турската администрация официално започва да обръща внимание на българския въпрос. Интересно е, че Цанков не получава остри обвинения за църковно отстъпничество в тази акция дори от Найден Геров. Всички са разбирали, че мотивите му са по-скоро национални, отколкото църковни. По-късно, когато дядо Методи Кусевич блъфира с опит за втора уния, Цанков остро го критикува, защото бил направил това като духовно лице (значи лъгал – което е неморално). “Друго беше моето! – казва Цанков. – Аз бях светско, политическо лице!”


Русия се намесва

Унията кара Русия да активизира своята политика по българския въпрос. Руската политика тогава се противопоставя на всякакви опити да се отслаби Вселенската патриаршия. Руската църква – също. Мечтата за възстановяване на Византия тогава е водеща в руската политика. Ето защо опитите за създаване на автокефална българска църква срещат най-силен отпор от Русия. Прочутият московски митрополит Филарет дори търсил отговорност от Вселенския патриарх защо е ръкоположил Иларион Макариополски за епископ... „За това е виновен всемогъщият Богориди!“ – отговорил Патриархът, визирайки издигналия се в Османската империя българин от Котел – княз Стефан Богориди.
Проф. Тончо Жечев обръща внимание, че Русия е не само против Унията, но и против създаването на православна българска автокефална църква. Ето какво е писал на император Александър II оберпрокурорът на руския Св. Синод граф А.П.Толстой:


“Чудна е съдбата на българския народ! Той послужи като повод за разрив между Цариград и Рим.
(Има се предвид решението от 4 март 870 г., че новопокръстените при княз Борис I българи принадлежат на диоцеза на Константинопол, а не на Рим, което води до скъсване на отношенията между Папата и Патриарха. Това решение е взето от Четвъртия Константинополски “Игнатиев“ събор, претендиращ за “Осми Вселенски събор”, чиито решения обаче са отменени от “Фотиевия събор” – десет години по-късно! - б.а.)

Нима този същият народ ще бъде причината за отпадането на Русия от вселенското единство?“ 

След обявяването на Унията Русия предприема един изключително скандален ход. 


На 1 юни 1861 г. канцлерът княз Горчаков иска съгласието на император Александър II за организиране на отвличането на Йосиф Соколски. Отвличането е организирано не от група бандити, а от държава! Резолюцията на Царя Освободител (който е наречен така, защото току-що бил отменил робството в Русия), публикувана от проф. Николай Генчев, е следната:
„Това е много куриозно, защото ние ще можем да го използваме за връщането на българите в ортодоксията.
Съгласен!” „D’Accord!”

 (Архив за външната политика на Русия, фонд „Канцелярия”, 1861 г., Доклад на Горчаков от 1 юни 1861 г. л.74 - цитат по"Франция в българското духовно възраждане", Николай Генчев, Изд.на Софийския Университет, София, 1979г. Стр. 164)   
Княз Горчаков


На 18 юни 1861 г. Петко Р. Славейков, който участва в руския план, извежда Дядо Йосиф на разходка. Предлага му да посетят и да разгледат руския кораб „Елбрус“. Когато се качват на кораба, той внезапно вдига котва и отплува. Спира чак в Одеса. Дядо Йосиф е отведен в Киево-Печорската лавра, където е държан до края на живота си. Русия го използва в политиката си към украинските униати и не иска от него да се върне в православието. С отвличането на Архиепископ Йосиф Соколски на Унията е нанесен удар, от който тя няма да се оправи, но ролята й в нашата история е от ключово значение, което не трябва да се забравя. След това, когато предлагат на Цанков да се ръкоположи за нов архиепископ поляк, той отговаря: „Или българска църква, или никаква!“





Цанков срещу Мидхад паша – невъзможната победа


Карикатура на Митхад Паша в сп. Ванити Феър, 1876г.

През 1865 г. Цанков приема назначението да отговаря за училищата в столицата на Дунавския вилает. От поста, който заема, той променя учебните програми и изхвърля гръцкия език от програмата на българските училища, като го замества с френски. Турски, разбира се, продължава да се учи, защото е официален език, но с български учители. В Русе той създава читалище „Зора”, където се събира „партията на младите”. През тази година валията Мидхад паша, който управлява Дунавския вилает 1864-1867 г., отпечатва в голям тираж брошура – включително и на български език – за своя проект за реформа на училищата и създаване на смесени училища. Той е представител на движението „Нови Османи“ и е масон. Смята, че трябва да се формира една обща отоманска нация, в която всички са равноправни и етническите различия трябва да изчезнат или поне да се омекотят. Затова започва реформа на училищата, като предвижда общи училища за българчетата и турчетата. Български език в тях щял да се изучава като предмет, но обучението ще е на турски. Отначало някои български учители подкрепят идеята. Цанков обаче вижда в нея заплаха за създаващата се и все още неукрепнала българска нация. Той става инициатор на кампанията срещу проекта. Дори днес много историци се затрудняват да видят ролята му в тази съпротива. По онова време Мидхад паша му е шеф. Поради това Цанков е действал много прикрито.

                           Цанков ни пошушна...

Сградата на читалище "Зора" в Русе
Младите” се събират в основаното от Цанков читалище „Зора” в Русе, за да обсъдят проекта. Никола Обретенов свидетелства, че „Цанков пошушна на нас, младежите, от читалището как да изразим негодуванието на народа“. Тома Кърджиев тайно донася от печатницата сноп с брошурите с проекта на Мидхад паша, отпечатани на български език. Разкъсват ги на малки парчета и тайно ги разхвърлят пред конака на Мидхад паша на площада. 

Българите в смесения Вилаетски съвет също се обявяват против. Цанков задкулисно подстрекава и съпротивата на турските първенци, които се оплакват в Цариград. Мидхад паша получава удар в гръб! Турците отказват децата им да учат заедно с българчетата. През 1866 г. Мидхад паша, след като е прокарал своя проект през Министерския съвет (Дивана), отново внася проекта си във Вилаетския съвет, където заседават 12 турци и 8 българи.

Среща остра съпротива – вече от всички българи. 

Третият му опит е през 1867 г. Тогава руският консул в Тулча – Константин Леонтиев, разпространил циркуляр, с който канел желаещи българчета да кандидатстват за обучение в руски училища. Френският консул Шефер пише за това в свой доклад. Цанков информира своя шеф Мидхад паша, който бил много раздразнен. 
Но... след като няма да има обучение на български, децата може да предпочитат да учат на руски... Това било най-нежеланото нещо за Мидхад паша.
Той капитулира!
Цанков е победил! 

През 1868 г., когато все пак се приема подобен закон за училищата, внесен от Кабул паша, Мидхад паша вече е против... След 1872 г. всички български училища преминават към Екзархията - като частни и остават такива до Освобождението. (При Освобождението към Екзархията има над 1000 български училища!)

Проектът за „Югославянско царство“
Граф Игнатиев

През 1866 г., по инициатива на граф Игнатиев, в Румъния се създава „явен комитет“ в противовес на тайния комитет на българите там. Начело са поставени Христо Георгиев (брат на Евлоги Георгиев) и Д. Колони. Той има за цел да работи за обединяването на двата братски народа - българския и сръбския, и създаването на „Югославянско царство“ начело със сръбския княз Михайло Обренович. На свиканото събрание в Букурещ на този комитет на 5 април 1867 г. граф. Игнатиев поставя задачите пред комитета. Руснаците щедро финансират тази инициатива, като отпускат и целево 25 000 червонеца за „премахване на тайния комитет от участие в българското народно дело“. Директорът на азиатския департамент Стремоухов изисква явният комитет да изпълнява сръбските нареждания. През 1867 г. руското правителство привлича към този съюз и гръцките „хетерии“. 

Случайно или не, точно през 1868 г. Сърбия разтуря Втората българска легия.
Този проект за “българо-сръбска Югославия” е голямо предизвикателство за Цанков.


През 1868 г. той заминава за Ниш, където е назначен като заместник-мютесариф. Там се заема с изгонването на гръцките духовници и скъсването с Патриаршията в Цариград.

На службата, на другия ден, организира молебен за султана, като негов портрет във венец е поставен в църковния двор.

Засилването на българщината в Ниш и прегръщането от населението на българския политически проект нанасят силен удар върху руския план. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, която през същата година минава Дунава, обявява свой Мемоар до султана и до Западните велики сили. С него се иска автономия за българите, което също допринася много за засилване на националните чувства. Това е друг удар срещу руските планове. Не е случайно, че при минаването на Дунава при устието на р. Янтра четата е била чакана от турска потеря. Османските власти били получили предварително информация за четата от руския Герерален консул в Букурещ барон Хенрих фон Офенберг, на когото Христо Георгиев и войводите се били доверили.

Барон Хенрих фон Офенберг, Генерален консул на Русия в Букурещ


 От Ниш Цанков отива във Видин, където за кратко работи като муавин. След това се завръща в Русе, назначен в търговския съд. През 1869 г. в Браила той става учредител на Българското книжовно дружество (сега БАН).

На следващата 1870 г. година се създава Екзархията. Цанков приветства това събитие, заявявайки, че тази победа нашият народ си е извоювал сам. През 1873 г. в Русе се прави опит за въвеждане на гръцки свещеник, което предизвиква бунтове. Зад тях стои „обичайният заподозрян“, „който е в дъното на цялата работа“, както установява вилаетската полиция. Поради това той напуска длъжността си и заминава за Виена “по семейни дела”. По-късно вестник „Хакикат“ (Истина) пише, че е бил уволнен – „за такива безчестни дела, които перото не би могло да опише, без да се оцапа“. Това става повод вестникът да бъде подиграван, тъй като това, което пише, не е истина.

Делегат на Екзархията

Всъщност Цанков пристига в Цариград, където тържествено се присъединява към Екзархията. Избран е от 4 епархии за представител в смесения Екзархийски съвет. Найден Геров, който е на руска служба в Цариград, пише:

“Голяма радост направи тука желанието на г. Цанков да ся върне в недрата на православната вяра!“ 

 В този период Цанков развива тезата, че още в рамките на Отоманската империя българската нация трябва да се консолидира, като различните й области се сближат и споят, за да не станат отделни нейни части плячка на съседните държави. (Звучи като пророчество!) По време на Априлското въстание Цанков държи остри речи и предлага смесени българо-турски анкетни комисии да посетят районите на извършените кланета. Маргарита Ковачева цитира писмо на Цанков до младия Григор Начович от това време: „Злочестините върху българския народ продължават. Горението, клането и обирът не престават... Други път народът ни не е налетявал на толкози и таквизи злочестини!“

Мисията на Цанков и Балабанов в Европа – най-големият международен успех на възрожденците


Българската екзархия решава да изпрати двама свои пратеници в Европа, които да пледират за българската кауза. Най-подходящите, на които се спира, са Драган Цанков и Марко Балабанов. Първият делегат пред света продължава да се представя с кръщелното си име Димитър, което навежда на мисълта, че поне до Освобождението той ползва името Драган само като псевдоним.
На 3 август 1876 г. от Цариград, през Варна и Русе, Драган Цанков заминава за Виена. Марко Балабанов тръгва на 7 август с параход за Триест и оттам - с влак за Виена, където двамата се срещат и започва мисията им. За тази мисия по-късно Марко Балабанов издава книга, озаглавена „Страница от политическото Възраждане.“ В нея той описва главно своята роля в мисията, от което читателите остават с впечатление, че делегатът е бил само той. Книгата предизвиква реакция сред привържениците на Цанков, а той самият обсипва своя тогавашен съратник и всичките му роднини с най-цветущи псувни, използвайки и ярки турски изрази. Тази специфична реакция е също една от характеристиките на дядо Цанков.


Можем ли днес да си представим двамата делегати на българите, пристигнали във Виена със задачата да обърнат общественото мнение в Европа в българска полза? Мисията изглежда напълно невъзможна! Нещо повече, след като разбира за нея, Високата порта изпраща нареждания до своите дипломати да организират контра-кампания. Против Цанков и Балабанов се изправят и българи – като видния участник в църковните борби д-р Стоян Чомаков например.


Но двамата с мизерните си средства, с които разполагат, правят невероятна не само за времето си, но и за модерните времена, европейска кампания на най-високо ниво. Познавайки „пружините, които задвижват европейската политика“, те успяват да фокусират кампанията си така, че тя да успее. Първата им спирка е в Париж, откъдето заминават за Лондон. 

 
Лорд Дерби


Вестниците „Гардиън“ и „Екзаминер“ публикуват първите информации за мисията им. Двамата съчиняват един мемоар, който да представят по време на срещите си. 

Приема ги външният министър лорд Дерби. На излизане от него те срещат явно закъснелия турски посланик, който отива да изложи правителствената позиция. 

Но въпросът вече е бил интернационализиран. 

Гладстон


Продължават срещи с руския посланик граф Шувалов, с почутия водач на опозицията Уилям Гладстон, интервю в „Дейли Нюз“. В края на септември те изпращат писмо на самата Кралица Виктория. За Цанков това не е нещо ново! Публикуват и отворено благодарствено писмо до английския народ. Заваляват покани за срещи. Срещат се с Лорд-Мера на Лондон, с лорд Джон Ръсел. Стига се дотам, че се дава банкет в тяхна чест в хотел “Уестминстер”, като присъстващите приемат резолюция. След банкета двамата говорят на многохиляден митинг в Хайд парк. Българските делегати са шумно акламирани от присъстващите, достигащи до еуфория. Невероятно! 

                                                           
Кралица Виктория


За мисията им се чува и в Цариград, откъдето архимандрит Методи Кусевич ги снабдява с информация, която те използват в своята кампания. Посещават Бирмингам, Манчестър, Ливърпул, където успехът е също така зашеметяващ. В тяхна подкрепа се включват и българи. Женското дружество в Свищов им изпраща едно писмо с молба да бъде предадено на 


Единбургското женско дружество, изразило в печата подкрепа на каузата на страдащите българи. Подписано е от сестрата на Николай Павлович и майка на Цветан Радославов – Пауника хаджи Денкова, от Пауница Бешкова и Елени Икономова. Пред света един народ, който има дори женски дружества, които при това се изразяват на висок стил, е цивилизован народ. Това е направило впечатление!

Пауника Хаджиденкова - р.Хр.Павлович

„До тяхно благородие г.г. Цанков и Балабанов – представители на всичкия български народ. 


Благородни господа! 

Ние, долуподписаните, позволяваме си да притворим едно писмо, с което изразяваме сърдечната си признателност на Единбургските госпожи, за състраданието, което показаха на нашите пострадавши братя” – започва писмото. В него се предлага то да се даде и на някой вестник, “който да го публикува в листа си“.

„Известно ни е, че заниманията ви са твърде много, а и времето ви късо и скъпо и се ласкаем с добрата надежда, че ще    благоволите да намерите 
                                                благовремие, за да извършите 
                                                   молбата ни, за което ще Ви останем
                                                   крайно признателни.


                             Оставаме с всичкото уважение и почитание: 

                      Настоятелство на женското дружество „Съгласие"

Изглежда, че от писмото е имало резултат, тъй като 43 845 жени в Обединеното кралство се подписват в петиция до Кралицата в защита на българите и искат тя да застави правителството си да вземе мерки за прекратяване на насилието, така че зверствата да не може да се повторят пак. 

В Лондон двамата делегати издават и книга, озаглавена „България – от двамата й делегати Димитър Цанков и Марко Балабанов“.  
Под заглавието е добавен цитат от Евангелието „Йоан 8:32 – Истината ще ви направи свободни!“ По повод кампанията на Високата порта, че двамата са само частни лица, в тяхна защита се обявява Юджийн Скайлер – тогава Генерален консул на САЩ в Цариград, който потвърждава, че те са представители на Българската екзархия.

                                        В Париж
херцог Луи Деказ
Леон Гамбета
Завръщайки се обратно в Париж, двамата делегати се срещат с херцог Луи Деказ – министър на външните работи, с доскорошния президент Адолф Тиер, с видния политик,заемащ в различно време най-високи постове и един от бащите на Третата република – Леон Гамбета, с Емил де Жирарден, сенатора Шалмел-Лакур и др.

                                              





В Рим

В Италия ги приема премиерът Агостино Депретис. Граф Распони урежда посещението им във вестник „Дирито“, където дават пресконференция, а след това се срещат и с външния министър Мелегари.   

Агостино Депретис





                                                                
                                                                        В Берлин


В Берлин двамата са приети лично от канцлера Бисмарк и от външния министър Фон Бюлов. Бисмарк ги уверява в съчувствието на германското правителство и ги информира, че на Цариградската конференция са взети благоприятни за българите решения. Той ги уверява в подкрепата на германския император. „Промяна ще стане! Не се съмнявайте! Ще сполучите!“ са думите, с които ги изпраща.




 











                                                               В Петербург




В Русия първата им среща е с канцлера Горчаков, с бъдещия външен министър Гирс, с барон Жомини, с Иван Аксаков, с председателя на Славянския комитет княз Василчиков и военния министър Милютин, а след това се срещат и с император Александър II. Срещат се и с престолонаследника. На срещата в Славянския комитет говорят на Драган Цанков срещу Киряк Цанков и тайния български комитет в Букурещ. Получава се конфузна ситуация, когато разбират, че Киряк е племенник на Драган Цанков.

 






                                                         

                                        В Австро-Унгария

Отново във Виена, те търсят помощта на известния пътешественик Феликс Каниц, който им урежда аудиенция при граф Гюла Андраши – министър на външните работи. Срещата при него започва с въпроса – „Вие кой точно Цанков сте?“ 
Граф Гюла Андраши





      
Точно по това време
Феликс Каниц
Киряк А. Цанков, начело на БТБО, в Букурещ е обнародвал Мемоара от 13 декември 1876 г., в който се иска възстановяването на българската държава в нейните етнически граници. 

Това е причината за въпроса на Андраши!







На 15 януари 1877 г. Цанков заминава за Букурещ.


Мисията на Цанков и Балабанов приключва с триумф на българската кауза в Европа. Това наистина е най-големият външнополитически и дипломатически успех на българските възрожденци.
Българският въпрос е поставен на масата на европейските сили и е станал част от Източния въпрос. 
Неговото решаване е неизбежно. 

И това става съвсем скоро.

Строител на Нова България

Дочакал да види мечтата на своя живот и тази на неговите съратници, Драган Цанков се впуска в изграждането на българската държава с огромна енергия. Избран е в Учредителното събрание. Създава Либералната партия. С хвърлянето си в политиката обаче си създава врагове, прави компромиси и поради това името му не остава в историята с уважение, съответстващо на делото му, извършено през Възраждането. Именно заради политическите остри завои и пируети на Драган Цанков в този следосвобожденски период моят прадядо завещал на потомците си да не се занимават с политика, тъй като тя е „мръсна работа“. Това ме накара да потърся причините за неговото отношение към Драган Цанков.

В Нова България

По време на Руско-турската война Драган Цанков е вицегубернатор първо на Свищов, а после на Търново. След Освобождението неговата популярност е огромна. Той формира Либералната партия, която действа в противовес на Консервативната партия. Въпреки че съгласно Берлинския договор в България по това време има временно руско управление, той се включва в изграждането на новата българска държавност с изключителна всеотдайност.

„Целий свят знае, че всичко, което има наший народ, спечелил е сам. Ако има училища, сам си ги е построил! Ако има национална църква, сам я е добил! А сега вече имаме и Народно събрание!” – казвал той.

В Учредителното събрание Цанков се противопоставя на руския проект за Органически устав, който бил доста мракобесен. На него дължим това, че нашият основен закон е наречен Конституция. Конституцията е присъща на самостоятелните държави, а не на автономни провинции на една или друга империя. Макар “де юре” Княжество България по това време да е васално на султана, “де факто” то е васално на Руския император. Всъщност Русия назначава първите български правителства. Когато днес от дистанцията на времето съдим нашите отци основатели, ние често не вземаме предвид именно този факт.

Изработването на Търновската конституция

Учредителното събрание заседава от 10 февруари до 16 април 1879 г. Нима може да се помисли, че за този кратък срок първите ни депутати, повечето от които без никакъв опит в такъв вид дела, биха могли да изработят и да приемат Конституция? Не е възможно! Ето защо се е очаквало те просто да одобрят с акламации предложения им от Царя-Освободител проект за Органически устав. Вместо това те шкартират царския проект и приемат една либерална и модерна за времето си Конституция, гарантираща свобода, разделение на властите и върховенство на закона.

Александър II, който е бил реформатор, все пак се е съгласил с решението на българите.

Приемането на Конституцията

Когато е приета, Конституцията на Княжество България е наименувана популярно „Търновска конституция“ – по името на старата българска столица, където са се провеждали заседанията. Първите ни депутати в краткия срок, който имат, приемат основния закон, така че в голямата си част той копира Белгийската конституция. Някои днешни историци потвърждават, че за нейна основа е ползвана Белгийската конституция, но смятат, че това било станало чрез използване Конституцията на Румъния, та оттам, а не пряко, е било взаимствано. Би било добре историците ни да познават по-добре историческите извори! Запазено е и е публикувано свидетелство на Драган Цанков за работата на Учредителното събрание в сборник от спомени на първите депутати. (Спомени за Учредителното събрание от 1879 г., София, 1979 г., стр. 81) Ето какво казва самият Цанков по този въпрос: „Разгащените (т.е. либералите – б.а.), като по-многочислени от опнатите (консерваторите – б.а.), надвиха и съставиха българската конституция, като наметнаха на руския проект ямурлука на белгийската конституция, от която за щастие моята библиотека притежаваше тогава един екземпляр на французки език.“ Ето как е станало възможно приемането за два месеца на модерната Търновска конституция!

По време на дебатите Цанков, като вещ в църковните борби, се противопоставя на предложението Българската църква да стане независима от Екзархията в Цариград. Екзархията обединява всички територии, населени с българи, а Княжеството по това време обхващало една неголяма част от тях. Единството на българската нация е трябвало да се запази! След речта му депутатите започват да скандират „Единство!“. Така българската църква продължава да се ръководи от Екзарха в Цариград. На следващата година , на заседание  проведено на 21 – 30 ноември 1880г. архиерейски събор в София на митрополитите в Княжеството,приема законопроекта за Екзархийски устав, изработен от Драган Цанков, който след това става и закон.
Драган Цанков се намесва и при опитите да се разтури Събранието. ...Димитър Маринов свидетелства за това в същия исторически извор. “Когато посред речта си Славейков споменал с присъщия си чепат селски хумор за нещо адвокатите и ги нарекъл скакалци, от залата се разнесъл вопиющ вик:

Нас псуват! Какво прави председателствующият? Защо не спре оратора?

Викал Григор Начович.

Долу председателят! – извикал друг консерватор, Балабанов.В своите спомени Димитър Маринов пише:“Депутатите чорбаджии бяха насядали не на обикновените си места, а между селяните и еснафлиите депутати, което показваше, че нещо изнапред е скроено, а сега сновяха между депутатите и викаха: – Бягайте! Ще ни избият! А пък дядо Милетий, дядо Григорий и архимандрит Константин (днешний Врачански) отидоха по-далеч. Като напускаха залата с демонстрация, обръщаха се към селяните и другите с думите: Бягайте! Вярата ни пропада! 

Депутатите бяха настанали на крака със стиснати юмруци едни срещу други и викаха, колкото ги глас държи, а на някои места се дадоха и по някоя плесница. Кореспондентите, слисани, избягаха в съседните стаи и оттамо наблюдаваха грозната сцена, очаквайки тая караница да свърши с кървава схватка. 

Още минутка и залата щеше да бъде празна, защото не само селяните и еснафлиите депутати, но и мнозина от болшинството паднаха в недоумение. Психиката на тълпата, по закона на сугжестията (внушението – б.а.), беше обхванала всички. Настъпил бе критически за съдбата на Събранието момент. От прага на отворената врата преосвещенство Милетий викаше: – Бягайте! Що стоите още? 

 Тая последната дума не беше доизказал, когато някой го сграбчи отзаде под мишниците и тласна го така силно низ стъпалата надолу, щото всички чуха как владиката се сгромоляса, а задните чинове бяха видели как калимявката на архиерея се търкулнала надолу. Тоя някой беше Драган Цанков. Като тласна владиката, той затвори вратата и със стиснати юмруци се обърна пребледнял, със светнали очи към депутатите и викна: – Всеки на местата си! 

Цанков беше в този момент безподобен. Всеки замръзна на мястото си. Славейков, който през всичкото време стоеше на трибуната с хладнокръвие, продължи и свърши своята реч.

Така са се поставяли някога основите на Третата българска държава...Не е изненадващо, че скоро след това Драган Цанков е избран за министър-председател на третото българско правителство – от 23 март/3 април до 28 ноември/6 декември 1880 г. В следващия кабинет – на Петко Каравелов, той за кратко е министър на външните работи.

Причината за оттеглянето му от премиерския пост е скандал в Дунавската комисия свързан с противопоставянето между Австро-Унгария и Русия.

Обещал подкрепа на австрийците, той инструктира племенника си Киряк Цанков – тогава български представител в комисията, да гласува в полза на Русия.
  • Киряк А. Цанков
    Превратът
Така е озаглавил Захари Стоянов книгата си за суспендирането на Търновската конституция.
 Симеон Радев също отделя голямо място в „Строителите на съвременна
България“ на този въпрос.
За да се утвърди отменянето за 7 години на Търновската конституция, се свиква
Второто Велико Народно събрание – в Свищов.
По време на предизборната кампания Цанков е много активен защитник на
демократичното конституционно управление и е против опитите на руските представители да наложат авторитарно управление.
Това го изправя в челен сблъсък срещу княз Александър Батенберг.
За пети премиер – след Каравелов, князът назначава руския генерал Казимир Ернрот, а след 13 юли 1881 г. – генерал Леонид Соболев. Двамата не са дори български граждани и управлението им остава в историята като „управлението на руските генерали“. Руските представители се включват и в предизборната кампания.
На 25 май Цанков отпечатва – на руски език, своето открито писмо до руския дипломатически агент в България, което се разлепва като афиш по стените и се публикува във в. “Независимост”.

Ето част от текста:

“А що виждаме от друга страна?
Виждаме:
1) Руските офицери кръстосват по княжеството за сметка на бедния български народ, събират чрез стражари тоя народ по разни пунктове и му разправят от името на руския цар и на руския народ, че той трябва да се съгласи на всички искания на княза; че ако княза си отиде, турците пак ще завземат България, и пр.
2) Самият руски представител, т.е. вий, господин агенте, пътувате заедно с княза по княжеството, като го придружавате от място на място. Целта на княжеското пътуване ни е известна. Но с каква цел го придружава руският представител? Оставам на вас, господин агенте, да помислите и да решите в каква смисъл народът ще изтълкува това спътничество...
тук само стотната част от това, което се извърши за успешното унищожение на нашата свобода, която, както вярно се изрази вашият предшественик, ний изкупихме, ако не с нещо друго, то поне с нашето петвековно страдание.
Не бях довършил настоящето писмо, когато ми донесоха някакъв си “Голос Русского”, който се явява за българския народ апостол на неговото спасение.
На тоя безименен “Голос” аз ще отговоря с глас именен!
И ще му кажа само това: че такива и подобните тем руси заставят и българите, както заставиха и сърбите, да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправи към пчелата:
“Не ща ти нито меда, нито жилото!”
Ако това мое писмо остане вопиющ глас в пустиня, аз ще се утешавам с това, че изпълних своя дълг пред моето отечество и пред моята съвест и че всичко изказах навреме. О грядущем грядущие...“



Симеон Радев пише за писмото: “Страната изтръпна при факта, че един българин е могъл да се отправи публично спрямо един представител на Русия с тоя горд, изобличителен и неустрашим език. Почувствува удара и Хитрово. На другия ден с една нота до Ернрота той изиска наказанието на човека, който се бе осмелил да се отнесе до него тъй дръзко.” 
 
В крайна сметка Цанков не е наказан – за сметка на главния редактор на “Независимост” Йосиф Ковачев, който е арестуван за кратко и глобен. На 16 юни 1881 г. Цанков телеграфира директно на новия руски император Александър III: “Ножът допря до кокала. Молим Ви да махнете руските офицери от избирателните урни!”
Руският император Александър III

Извънредните руски комисари в Русе и Търново искат арестуването на Цанков и неговия тогавашен съпартиец Стефан Стамболов. Решено е само да бъдат следени. (“Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област”, изд. „Сексагинта Приста”, Русе, 1993 г., стр. 55).

Цанков пише отворени писма до Гладстон, до Гамбета и до княз Горчаков. Това не помага!

Изборите се провеждат на 14 и 21 юни 1881 г. Печелят консерваторите!

На 1 юли 1881 г. в Свищов се открива Второто Велико Народно събрание. За него в града пристигат и избраните в Търново либерали – Цанков, Каравелов, Захари Стоянов и Славейков.

Дървената сграда на Второто Велико Народно събрание в Свищов със събраните пред него депутати и граждани при откриването.




За да не бъдат възпрепятствани при пътуването, те се прехвърлят в Румъния при Гюргево и преминават Дунава обратно при Свищов. Цанков отсяда в дома на богатия свищовлия Димитър Караначев, а другите са настанени в къщата отсреща, на неговия зет Кирил Аврамов – дарител на сградата на свищовското читалище. Каравелов със съпругата си Екатерина, отсяда в къщата на фамилията Дюлгерови, през четири къщи от другите. През нощта в улицата (днес разклонение на ул. “Никола Петков”), която завършваше доскоро при портата на Караначеви (Бурови), пристига многобройна тълпа, която стреля във въздуха и крещи: “Долу!” Водач на шайката е прочутият войвода Панайот Хитов. Същите сцени се повтарят и пред къщата на Дюлгерови, като шайката демонстративно се цели с пушки в прозорците, викат и пр. През нощта Петко Каравелов, Захари Стоянов и дядо Славейков се измъкват през горната улица (сега ул. “Тракия”) и напускат града. Цанков излиза сутринта, захапал лулата си. Като го виждат “на живо”, протестиращите се стъписват и му правят път.
Той ги изгледал презрително и им казал: “Не ви е срам! Боклук на света! Магарета! Кюлханета!" След което гордо отишъл и влязал в Събранието. То завършва тъжно – с отмяната на Конституцията. България под аплодисментите на своите граждани се превръща в абсолютна монархия, управлявана от руски генерали. След това Цанков става главен учител в софийските училища. Неговият дом обаче се превръща в политически център, където се срещат противниците на режима.

Под репресии

През януари 1882 г. Драган Цанков издава обръщение на Либералната

Григор Начович
партия, която не признава легитимността на събранието в Свищов и иска съставянето на “смесено и отговорно министерство”, което да организира нови избори.

„Съществуващите договорки между княза и народа са разкъсани! Законното правителство е уволнено и заменено с незаконно и иноземно! Народната воля е насилена, свободата на словото – задушена!“ В страната започват да се организират протести и демонстрации, изпращат се петиции и декларации за възстановяване на Конституцията. Такива демонстрации стават и в столицата.
Тогава министър на вътрешните работи е известният Григор Начович. Както и Цанков, той е от Свищов. Нещо повече, някога Цанков, използвайки връзките си, е уредил младия Начович да учи в Цариград, а после – във Франция. Този известен възрожденец нанася на своя благодетел много тежък удар. По негово нареждане на 6 февруари в 4 часа сутринта 15 стражари арестуват Драган Цанков в дома му. По това време той е болен и е бил на легло. Това не ги трогнало! Едва му позволяват да си обуе обувките и без дебели зимни дрехи е хвърлен в една открита каруца, с която е изселен във Враца – в изгнание. Пристигат там на другия ден.
Цялото население на Враца се стича да посрещне беловласия изгнаник.
Ученици го посрещат със знамена и песни. Вдигнат на ръце, с викове “Да живее Цанков!”, е занесен в дома на Димитър Бошнаков. От цялата страна към него се изпращат хиляди телеграми. Събират се парични средства, за да може той да се издържа. Изпращат му деликатеси, зеленчуци, риби и плодове, изписвани от чужбина. Учениците от основните училища в София протестират пред двореца и искат от княза да им върне учителя. През април едноръкият опълченец Димитър Петков (министър-председател във второто стамболовистко управление и баща на Никола Петков) отпечатва и разлепя из столицата протест срещу княза. Още в същия ден е арестуван и остава под стража до есента на 1883 г. За да омекотят реакцията на народа, властите предлагат на Цанков голяма пенсия – 3600 лв., като заслужил поборник, която той отказва със следната декларация: „Отказвам тази незаконна пенсия, а си завардвам правото да протестирам дето ми се отне свободата. Нито Конституцията, нито народът дават право на един министър, да отпуща пенсия на каквото и да е лице, както не може да се отнеме свободата на никого без присъда!” (Иконостас на първите, Георги Хинчев, ИК „Орбел“, София, 2010 г., стр. 373)
В България този отказ прозвучава като топовен изстрел!
Младият Стамболов пише своята ода за дядо Цанков, от която тръгва прозвището му „Врачанският светец“:


                                     МЪЧЕНИК

ОДА, ПОСВЕТЕНА НА ВРАЧАНСКИЯ ЗАТВОРНИК (ДРАГАН ЦАНКОВ)
                                   От Стефан Стамболов



Младият Стефан Стамболов



Узнах аз новината, че твоите душмани
препълнени от подлост, покрити с позор
прибавили нова към твойте стари рани
и зверски те хвърлили в омразния затвор

Узнах аз и сърце ми от жалост се покърти
и сълзи като порой рукнаха из очи
И честният ти образ пред мене се представи
Обкичен бе с тръни и бляскави лъчи

Стоиш ти сред затвора и ясният ти поглед
Препълнен е с кротост, с милост, с любов
И клетите запрени, учудено се питат „Защо при нас е турен затворника тоз нов?”



„Защо стои затворен, сега ще ви разправя!”
- изправи се и каза един учител млад -
„Историята е чудна и работите славни
На новия затворник, на стареца брадат.”

Защото за народа, той пази свободата
И всекиму желае да бъде человек
Защото и пред трона, не го е страх да каже,
Че днес на светлината и правдата е век!

„О, братя мои злочести, светец е помежду ни!
Паднете на колене пред чудния му лик
Тук в нашата тъмница е злобно стиснат
Най-славният поборник, юнакът най-велик!” 

                                                     1883г.

Тогава правителството решава да обяви Цанков за умопобъркан, като организира манипулиран процес. Документите от този фарс са публикувани от самия Цанков след освобождаването му (Политический процес на Драганъ Цанковъ, насрочен за 10 февруарий 1883 г. Собствено издание на Д. Цанковъ, София, 1883 г.). На 16 юни 1882 г. съдебният следовател при Врачанския окръжен съд Ангел Парушев постановява, че Драган Цанков “не е в здравия си ум”, и нарежда да се “вдигне от дома на Бошнаков и да се постави в казармата под полицейска стража”. Обявеният за луд Цанков престоява там около месец. Прави се и контраекспертиза. На 12 юли психиатрите на Враца, Оряхово и Берковица установяват, че той се намира в “нормално душевно състояние”.
Д-р Павел Станкевич
Повикан е полският доктор Павел Станкевич (по-късно той остава в България, като съпруг на Елена Божинова, която е леля на проф. Иван Шишманов и на акад. Ал. Божинов), за да го освидетелства. Докторът констатира, че Цанков е нормален и отбелязва, че той е с феноменална „фотографска“ памет. Скандалът е огромен. Вследствие на това Драган Цанков е освободен. Правителството на руските генерали му предлага пенсия от 10 000 лева и възможността да замине за Русия.
Цанков отказва, но използва свободата си, за да заведе дъщеря си във Виена. Оттам с кораб тръгва за Русе и обявява, че ще пристигне в този град. Във Виена дава интервю за “Ди Пресе”, в което заявява:

 “Очистете отечеството ми от русите и у нас ще се прекратят всички смущения и ще се установи ред.”

Голямото завръщане

На 14 ноември 1882 г. множество българи очакват на пристанището в Русе „Врачанския светец“. При забелязването на кораба избухват бурни овации и приветствия. Капитанът получава заповед да не спира в Русе, а да продължи надолу по Дунава. От брега обаче политат въжета с куки, които закачват и придърпват парахода към брега. Цанков слиза и е понесен на ръце. Полицията се опитва да изтласка множеството и да арестува видния пасажер. Започва бой! Полицията отстъпва. Носен на ръце, Цанков минава по улиците на Русе. В дома на Стефан Киселов Цанков е пазен цяла нощ от свои въоръжени привърженици. От Русе той изпраща протест до премиера ген. Соболев. Рано сутринта на другия ден, по нареждане на Начович, все пак Цанков е арестуван от областния управител Димитър Анев (някога първият български кмет на Свищов). Министър-председателят Соболев научава за скандала в Русе на 16-и вечерта, защото протестните телеграми са били укрити от него.
Понижава Анев и го изпраща в Лом, но той отказва назначението и напуска. Княз Батенберг накрая отстъпва! Драган Цанков е повикан в столицата. На 29 юли 1883 г. хиляди хора го посрещат още от линията на влака към с. Враждебна. На 30 юли той има аудиенция при княза, след което, въпреки всичките репресии, обиди и унижения, сключва политическо споразумение с Начович, за да се сложи край на управлението на руските генерали. На 7 септември 1882 г. Батенберг възстановява Конституцията. Цанков е натоварен да състави новия кабинет, който е коалиция на либерали и консерватори – българи! Това е неговият втори кабинет.
Председател на Народното събрание става Стефан Стамболов.

Княз Александър I Батенберг
По това време неговото правителство започва да работи за Съединението с Източна Румелия и за организиране на движение на българите в Македония за обединение. Прочутият македонски деятел Христо Силянов е един от най - близките поддръжници на Цанков.
 За да избегне остро противопоставяне от страна на Русия, след всичко случило се, Цанковото правителството приема руските искания България да изплати разходите по окупацията на страната ни от руската армия. Русия иска това на основа на Берлинския договор. След решението на кабинета княз Александър Батенберг издава указ №1144/24 декември 1883 г., с който се утвърждава Конвенцията за изплащане от България на Русия на разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски, съгласно определенията на Берлинския договор. Сумата е 10 618 250.43 рубли. И тя е изплащана. През 1889 г. Стефан Стамболов пише:

“Защо тогава дядо Цанков не умря. С това щеше да остане светец мъченик и ние щяхме да имаме един светъл образ повече, в който щяхме да се кълнем и щяхме да черпим сила и вдъхновение за борба срещу домогванията на Русия.”

От своя страна Цанков пише за Стамболов, че е искал да направи от него бъдещия български Гладстон! Спомените и на двамата са от времето, когато те вече са политически противници.


Стефан Стамболов


Разцеплението на либералите

Договорът с Начович включвал реформа на възстановената Конституция. Едно от крилата на Либералната партия, начело с Петко Каравелов, не приема реформата и предизвиква разцепление.

Петко Каравелов
Дядо Цанков свиква 4-тото Обикновено Народно събрание в Търново и иска вот на доверие. Губи го! Подава оставка като премиер и излиза в опозиция. Той никога не прощава на Каравелов този удар. Също не може да прости за отмяната на Конституцията и за униженията над него, за които смята отговорен княз Батенберг. Симеон Радев пише: “Докато крайните либерали чрез печата, чрез митинги, чрез една ожесточена агитация, шумяща по цялата страна, обвиняваха Цанкова, че е пожертвувал конституцията, той бързаше, напротив, да я въдвори в цялото управление, рушейки безпощадно всичките остатъци от ефимерното пълномощинско реформаторство. Едно по друго в твърде кратък срок той унищожи драгунския корпус, закри Държавния съвет, прекрати юрисдикцията на военнополевите съдилища, отмени закона на Начовича върху публичните събрания – с една реч, не остави нищо от това, което бе предприето от хората на преврата. Противниците на Цанкова не държаха обаче никаква сметка за тия доказателства на истински конституционализъм; те продължаваха да тръбят неговата измяна, скрития заговор, който той бил сключил с Начовича, задължението, взето уж от него, да поведе Либералната партия към фалимент и самоубийство. Името на Начовича, окръжено с мрачна тайнственост, являющо се в хорските въображения като символ на някакъв политически сатанизъм, даваше на тоя вик срещу Цанковия компромис нещо вероподобно, което смущаваше съвестта на провинциалните либерали.“
„Инатът на дядо Цанков беше пословичен“ – пише още Симеон Радев в книгата си за д-р Стоиловата политика. „Тоя инат беше твърд като канара и дълбок като океана.“ „Ако в Рая трябва да срещна Каравелов, то ще искам да отида в ада!“, казвал Цанков. …„Шеговит и язвителен, често груб, но с една сърдечност, която обезоръжава, яростен ей сега и подир секунда смеещ се, разпасан в езика... но ловък, наблюдателен и хитър.” Когато д-р Никола Генадиев говорил в 11-тото Народно събрание, от мястото си Цанков му подвикнал „Лукав си бре! Лукав!“ На това Генадиев отговорил: “Ааа... дядо Цанков, виж това за теб не може да се каже! Най-сетне, кого си изиграл ти? В 1860-та година - папата, в 1867 г. - Мидхад паша, а в 1883 г. – руските генерали...“ (Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия, Симеон Радев, Изд. "Св.Климент Охридски", С. 2012, стр.56).

Този дядо Цанков, „Големият мъж на Възраждането“, започва да партизанства в борба с довчерашните си съпартийци. Голямата либерална партия при разцеплението си „ражда“ следните партии: Прогресивнолиберална партия (Драган Цанков), Народнолиберална партия (Стефан Стамболов), Демократическа партия (Петко Каравелов), от която по-късно се отделя Радикалдемократическата партия (Тодор Влайков и Найчо Цанов), Либерална партия (Васил Радославов). Демократическата и Радикалдемократическата партия през 1989 г. станаха съоснователи на СДС, т.е. части от старата либерална партия достигнаха до XXI век.



Изложба във Френския Сенат - Дворецът Люксембург, за начото на българо-френските отношения. Експозицията започва с портрета на Григор Начевич. Сн. Лъчезар Тошев


Русофил

Цанков е обвинен от политическите си противници в две неща – че се е противопоставил на Съединението в 1885 г. и че е подписал махзара до Високата порта за окупация на България. Проф. Иван Шишманов разпитва Драган Цанков по този въпрос. Ето какво му отговаря старият политик две години преди смъртта си:
„Радев казва, че съм бил дигнал ръка срещу Съединението. Не е тъй! Лъже кюлхането! Каравелов беше поискал кредит за мобилизация на войската. Аз станах и казах, че мобилизация не трябва да се прави, защото се разбра, че е против Сърбия. Според мене със Сърбия не трябваше да се караме, защото европейците само това гледаха – да се счепкаме.“ А за махзара казва: „Аз такова нещо не бих подписал! Мене ме нямаше там! Турция работеше тогава против Русия (като Австрия) за туй Кямил паша разпространи, че съм бил казал уж, Турция да окупира България. Чифутин неден!“( Драган Цанков. Иван Шишманов, сп. Българска мисъл, 1928г.)

Захари Стоянов обяснява русофилството му след Съединението със „старческо изкуфяване”, но когато по-късно Цанков предлага Александър Людсканов да го замести начело на партията, той заявява, че прави това, защото Людсканов е състоятелен и „няма да прави компромисите, които аз правих”.

Друг прочит на резкия завой на Цанков дава Димитър Петков в предговора към цитирания сборник с документи „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област“:

 „Как е станало туй променение в Цанкова, не се обяснява, но ний, които сме били тогава в течението на работите, го обясняваме по следующия начин: Каравелов и Славейков бяха завели силна борба против Цанкова за гдето се споразумя с консерваторите. Общественото мнение и особено Либералната партия беше силно настроена против княза и консерваторите. Превратът (срещу Конституцията в 1881 г.– б.а.) беше още пресен и лошото впечатление, което той остави, не можеше да се изглади тъй скоро. Цанков се боеше, че Каравелов ще му удари крак и затуй искаше да се загарантира с подръжката на русите, без които мъчно се удържаше тогава кабинет. ...чудно е, че органът на Цанкова обвиняваше тогава още Каравелова, че управлявал под диктовката на Кояндера, т.е. че е станал руско оръдие.”

Днес знаем дори точната дата, на която Цанков прави този остър завой към Русия. Това става няколко месеца след Съединението – на 17 декември 1885 г. Руският дипломатически агент в София А.Кояндер с доклад до директора на Азиатския департамент Зиновиев съобщава, че Цанков се е обърнал към тях за помощ, но не спестява факта, че до тогава той е бил техен противник : “Преди Цанков действаше в посока на отстраняване на нашето вмешателство във вътрешните работи на България, тъй като виждаше в нас силата, върху която изключително се опираше ненавистният му княз Александър.“
Руснаците са поразени от пируета на стария политик, но решават да не го отблъскват! Император Александър III нарежда да му отпуснат сумата от 12 000 франка като материална помощ, за да издава вестника си. (Авантюрите на руския царизъм в България – по документите на царските архиви. ИК “Стено”, Варна, 1991 г., стр. 36-37)


По същото време, в Русия видния славянофил Иван Аксаков пише във в.Русь, бр.24 от декември 1885г. :

„Всяко тържество на българите е смърт за Русия. Балканските държави не трябва да имат нищо свое. Те трябва да бъдат притежание на русите или, по-ясно казано, те трябва да бъдат погълнати от русите!”


Цанков няма как да не е знаел за това изявление.

Така както  Мидхад паша е искал да унищожи българските училища през 1867г. и идеята за българо-сръбско-гръцко княжество начело със сръбския княз сподкрепяна от Русия чрез "Явното общество" в Букурещ, са предизвикали дискретната, но категорична съпротива на Драган Цанков, вероятно това е предизвикало  у него същата реакция. 

Както и в предните два случая, той се е намирал е близо до авторите на тези антибългарски идеи.
Точно това му дава възможност да действа активно и резултатно за тяхното проваляне.  В следващите 8 години Цанков от яростен русофоб се е превърнал в отявлен русофил.
Ако ставаше въпрос за друг, можеше да се мисли, че такива са били убежденията му.
Но в този случай не трябва да прибързваме с изводите, преди да разгледаме фактите!

Опитът за преврат на русофилите и емиграцията на Цанков

На 21 август (9 август стар стил) 1886 г. офицерите русофили организират преврат и детронират княз Батенберг. Сформирано е правителство начело с Митрополит Климент само за няколко дни – от 21 до 24 август, в което Драган Цанков фигурира като министър без портфейл. На 24 август се съставя второ правителство на превратаджиите начело с Петко Каравелов, в което Цанков не фигурира. На 22 август Стефан Стамболов организира контрапреврат. Княз Батенберг се връща в България, но под натиска на Русия е принуден да абдикира. Стамболов предлага на превратаджиите като знак за помирение едно от трите регентски места и два министерски поста в новото правителство. Те отказват. Драган Цанков по свое решение заминава за Цариград. Започва периодът на неговата емиграция. Той остава в емиграция до падането на Стамболов. На въпроса на Симеон Радев за участието му в тези събития той отговаря: “С авторите на преврата аз нямах никакви сношения, но аз знаех за техните намерения от Светослав Миларов.”
През 1887 г. Цанков се разхождал с Даниил Юруков край Буюк дере в Цариград и заедно гледали Босфора. Разговорът е предаден от Юруков (В. “Балканска трибуна”, бр. 549, 1911 г. “Един спомен за дядо Цанков”), който бил крайно изненадан от чутото. „Ти знаеш ли защо сме ние емигранти?” – попитал дядо Цанков. „Защото сме русофили!” – отговорил Юруков. „Не! Този Босфор ни е направил нас емигранти!” – казал Цанков. “Откъде на къде?” – възразил Юруков. – „Босфора искат да вземат русите, а европейците не дават и впоследствие на туй е руско-европейската кавга, за която сега тук сме емигранти.

(Разказал му за връзките си с поляците, французите и епизода от живота на Раковски, когато последният станал в един период дори дервиш-бекташ. - Вж. Проф. Михаил Арнаудов, „Няколко тъмни епизода от живота на Раковски 1853-1854 г.“, Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет. 1936-1937 г.)

„Та искам да ти кажа, че нашите страдания всякога са били за този Босфор и за този Цариград, а пък и европейската помощ е била за нас все такава, каквато ти я разправях сега: Ти недей се чуди на това, че едно време на млади години съм бил русофоб, а сега русофил!”, завършил дядо Цанков.

Забележително прозрение, като се знае днес, че по същото време император Александър III пише:  

„Според мен ние трябва да имаме една главна цел – да овладеем Константинопол, за да се утвърдим веднъж завинаги на проливите и да знаем, че те винаги ще бъдат в наши ръце... Сега славяните са длъжни да служат на Русия, а не ние на тях...“ 

В Цариград Цанков започва да иска средства от Русия, за да издържа своите поддръжници в емиграция. На 2 април 1887 г. група емигранти, сред които и Цанков, подписват обръщение към император Александър III, с което искат окупация на България. Това означава връщане в ситуацията след Берлинският договор, установяващ руската окупация в началния период на изграждане на българската държава. Вярно е,че Княжество България, тогава е васално на Османската империя, но искането за руска окупация не е безобиден акт! Инициативата за това е на Димитър Бракалов. Скоро след това се намират доклади, в които Цанков застъпва различни позиции. Той смята, че в страната може да се постигне промяна без външна намеса. На 15 ноември 1888 г. той лично пише: „В самата страна съществуват всички дадености, за да можем да се надяваме на край на кризата без външна сила, обаче категорично не без външно морално и главно материално съдействие.“

Предлага и средствата, които му се отпускат, да се третират като заем, което показва че е съзнавал, че финасирането му от друга държава е недопустимо. Руснаците забелязват, че финансовата помощ, която изпращат, не се използва по предназначение.

На всичко отгоре Цанков иска 30 000 франка, за да сдържа организираните чети. „Без тези пари той не е в състояние да изпрати избраните от него офицери в Сърбия и да сдържи безумните начинания – опитите на събралите се сега в Константинопол дребни шайки бандити, които по примера на поручик Боянов се стремят да проникнат в Румелия.“ (Доклад на Н.Хартвиг)

Външният министър на Русия по това време Гирс пише на посланика в Цариград, че действията на тези малки групи всъщност дискредитират Русия. Наистина действията на четата на Набоков всъщност засилват пробългарските, а не проруските настроения в България. Съзнавал ли е това дядо Цанков? Най-вероятно – да! Външният министър Гирс на среща с цанковиста Петър Станчев, който искал руска окупация, заявил, че това би довело до война. Русия естествено не би се хвърлила в такава авантюра, която можело да завърши много зле за нея. За това самият Станчев е разказал на Симеон Радев (“Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия”).

Как при това положение Драган Цанков е успявал да получава тези средства - няколко години подред, е загадка, тъй като в донесенията, останали в архивите, исканията му не са убедително обосновани. Всичко това силно напомня за историята на „добрия войник Швейк“, който продава помияри на тайния агент Бретшнайдер, представяйки ги за породисти кучета, а последният ги купува знаейки че го лъжат, с надежда, че покрай това ще изкопчи информация за убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд.

Заявената ярка русофилска позиция от страна на Цанков изглежда като пореден блъф на стар политически картоиграч, чрез който той получава – макар и не за себе си, но за вестниците, които издава, и за емигрантите, които издържа, значителни средства от Русия.

Тук ярко прозира ориенталският политик, формирал се в Османската империя, който смята, че такива ходове са допустими, че са въпрос на хитрост, че може и да мами, че в действията му няма нищо нередно и осъдително, защото това е политиката.

Той не бил духовно лице, за да се въздържа от такива ходове. Това обяснява, но не извинява действието му с подписването на обръщението към руския император, което, макар да приемем, че от негова страна е било блъф, е безспорно държавна измяна!

Вярно е, че тогава общественият морал все още е в процес на формиране, но ходовете на Цанков по онова време са сред поводите обществото да приеме политиката за „мръсна работа“.

За едно консервативно и патерналистично общество, каквото е било тогава свищовското, от което той произлиза, такива неща са се смятали за нещо неприлично – независимо от мотивите. Той имал и свои привърженици, които приемат ориенталския му начин на действие, който, според тях, се оправдавал от целите.
Сред тях са Стефанаки Савов във Враца, Христо Силянов (по произход от Охрид) и мн.др.

Охладняване на Русия

Към действията на Цанков постепенно започва да се поражда недоверие в руските среди. От Цариград той отива в Петербург. За отношението към него там свидетелства в спомените си Митрополит Методий Кусевич, който е пребивавал по същото време в руската столица.
Както сега, така и тогава, имаше слепи русофили, групата на която се нарече „русофилска” с подозрението на предателска. Политиката на руската дипломация беше: „Ние, българите, да бъдем послушни и благопокорни на майката Църква – патриаршията, и да приемем с благодарност само това, което тя благоволява да ни даде”. Претекстът, за да тормози руската дипломация благополучното разрешение на църковния ни въпрос, беше „православието”. Великият и безкористен патриот Драган Цанков, за премахването на тоя претекст, който даваше право на руската дипломация да се бърка в нашите църковни работи като православни, измисли средството с „унията”. Чрез „унията” Русия губеше правото да се меси в нашата разпра с гръцката патриаршия по църковния ни въпрос. Не само това, чрез унията българският народ получаваше църковна самостоятелна йерархия, независима от патриаршията, а зависима от папата: „от трън та на глог”. За тази цел дядо Цанков води в Рим при папата игумена на Габровския Соколски манастир архимандрит Йосиф, който бе ръкоположен в архиерейски сан, за да бъде пригласен за патриарх на българската униатска църква. Този инцидент сплаши руското правителство. То стана по-внимателно към требованията на българите. Във време на „преврата” в България, когато емигрантите потърсиха прибежище в Русия, за да бъдат запазени от Стамболовия режим, един от тях, заселен в Петербург, беше и дядо Цанков. Той влезе в полемика чрез руския печат с Татищев. Последният, в „Журнал Европа”, пишеше статии, с които доказваше, че политиката на Стамболов защитава истинските национални интереси на българския народ. Дядо Цанков, в отговор на това, люто го нападна, като го нарече „шваба” и му каза: „Ако русите бъдат като тебе, пак ще ви кажа: „Не ви ща нито меда, нито жилото”. В това време, като студент в Петербургската духовна академия, бях отишъл по покана в дома на протоиерея Александър Лебединцев, началник-протоиерей на Казанския събор. Започнаха да дохождат и да се събират членовете на управителния съвет на славянското петербургско общество. Аз поисках да си вървя, тъй като те се събираха на заседание. „Господа, рече протоиереят, отец Архимандрит Методий е наш човек, няма какво да крием от него: нека присъствува; отговориха: Нека! Заседанието беше с цели да се вземе решение, за да се помоли Татищев да не отговаря на дядо Цанковите нападки, защото той приготвил отговора. Между другото, в този отговор се казвало, че дядо Цанков бил по-яр русофоб от Стамболова за запазване националните интереси на България. Нали, за да се премахне руското влияние, той, дядо Цанков, устрои унията? Нам, на русите, не се пада да кажем на дяда Цанкова, че е фалшив русофил сега, когато е прибягнал за покровителство у нас; и не бива, в неговото лице да осъдим всичките емигранти, между които има и истински русофили”. Като слушах това, казах си в ума: „Дядо, дядо, колко си се лъгал, като мислиш, че русите те смятат за истински русофил! Не те осъждат, ако си българофил, а като униятин.” (Сп. „Духовна култура”, кн. 3 и 4, март-април 1939 г.)

Добре е тук да припомним позицията на този Татищев, който малко по-късно е договарял свалянето на Стамболов в замяна на помирение с Русия. В книгата си той казва : „...След като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна” България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си.”... По-нататък развива тезата, че България, както Полша, трябвало да бъде изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока. (Сергей Спиридонович Татищев, „Из прошлого русской дипломатии”, стр. 503)

Пътят към София

Известно време след падането на Стамболов Цанков оповестява с манифест, писан в Петербург, но издаден във Виена, че възнамерява да се завърне. Това хвърля в паника правителството на д-р Константин Стоилов, което се крепи на една „Народна партия“, в която са влезли и привържениците на Цанков. Той се опасява, че при завръщането си Цанков ще ги изтегли и ще възобнови дейността на своята партия, което ще свали правителството. В този манифест Цанков отново се сблъсква с Русия, тъй като обявява, че признава княз Фердинанд и смята мисията му за дадена му от Бог. „За изкуплението на погрешките и за прекратяване на страданията Светото Провидение избира Нему угодни лица. Такава рядка роля се е паднала недавна и на царствуващия сега в България княз!“ Тъй като Русия не е признала (все още) княз Фердинанд, това заявление за нея е като да покажеш „на бик червено“.

Империята отвръща на удара

В руския официоз „Ле Нор“ (“Le Nord” – т.е. “Север”) е нанесен силен удар на Цанков. Русия обявява призивите му за помирение „толкова нелепи, колкото и недостойни“ и визирайки го поименно, добавя: „Г-н Цанков и другите български емигранти, ръководейки се от лични съображения, могат да се откажат от принципите, които са ги принудили да емигрират, но Русия стои по-горе от дребнави съображения.“ Неговите привърженици в България пък се обръщат към правителството с молба да не се позволява на Цанков да се завърне(!). Измяната на своите е още по-болезнена! Според Михаил Маджаров – те предпочитали умерен политик, а не силните замашки на един политически емигрант.
Цанковистът Петър Станчев пише: „Никога не допусках, че Цанков ще признае Фердинанда, без да го е признала Русия.“ Григор Начович, който отново е министър, нарежда на българския дипломатически агент в Белград да ходи на гарата при всяко заминаване на влак за София, за да не би Цанков да се качи и да се завърне нечакан в страната. Този път Цанков попада под ударите както на русофобите, така и на русофилите в България. Русофилският му период продължава около 8 години. След това той отново се опитва да заиграва с Русия, но това е повече един реверанс към съпартийците му.

Случаят „Бяла Слатина”

На изборите на 11 септември 1894 г., които се провеждат по това време, Цанков, въпреки че не е в страната, е кандидатиран в последния момент в района на Бяла Слатина от врачанския си съпартиец Стефанаки Савов. Ако е бил избран за депутат (а той е избиран общо в 7 парламента!), не е можело да бъде повече спиран да се завърне в страната. Министър-председателят Константин Стоилов, научавайки това, изпратил този ден на управителя на Врачански окръг Спас Соколов три телеграми:

Първата гласи: „Предвид измамата на цанковистите и на безчестния им начин на действие, можете като последно средство да прибегнете към разтуряне.“

Последната телеграма е доста директна:

“По сведенията, които приех, селата свършили да гласоподават и остава сега Слатина, която била против Цанкова. В този случай най-доброто ще бъде околийският началник да разпрати по селата, които са гласоподавали, и като се захване преброяването на гласовете, ако се види, че Цанковата кандидатура преодолява, някои наши приятели от Слатина или самото бюро може чрез угасване свещите или взимане списъците да направи избора да не се състои. Във всеки случай на несполука считам вас за отговорен.”

Твърди се, че не лично Стоилов е подал тази телеграма, а неговият секретар Найден Бенев. Сигурно е така, но Бенев не би могъл да действа без указания! Симеон Радев в „Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия“ (Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2012 г.) е убеден, че Бенев е изпратил тези телеграми по поръчение на Стоилов. Въпреки че Цанков е избран, изборите са касирани и се провеждат втори път – на 18 септември. Този път в района е изпратена дори... артилерия. По този повод Алеко Константинов пише фейлетона “Угасете свещите”. В него има и следния ироничен пасаж: „...Или представете си, г-н редакторе, че г. Стоилов се намира между своите предани партизани в Белослатинската околия в деня на изборите (ама без артилерия; с артилерия и баба знай!) и се намери в същия ден там омразният за белослатинчени, врачани и раховчани Драган Цанков и в самия разгар на изборите (ама да е тъмно, ако е светло, не хваща!) някой извика:
– Угасете свещите!…
Как вий мислите – кой от двамата ще усети нужда от перачка?“


Посрещането в София – 28 май 1895 г.

След изборите Народното събрание гласува закон за амнистия. Въпреки че Цанков не е обвинен, дотогава той не е допускан да се завърне в България. Посрещането му от емиграция в София става повод за голяма демонстрация.
В 1:30 ч. следобед на 28 май 1895 г. влакът пристига на гарата в София. Чакат го на перона около 2000 души, а извън гарата – неизброимо множество. Свири музика! Чуват се викове „Ура! Добре дошъл, дядо Цанков!“ Щом слиза от вагона, Цанков е грабнат на ръце и е носен до Лъвов мост (тогава наричан „Шареният мост“). Тогава народът едногласно извиква: „В църквата! На молебен!“ Всички отиват в катедралата “Св. Неделя”, където веднага започва благодарствен молебен. На Цанков предлагат да седне срещу владишкия трон и поставят пред него маса със сребърно Евангелие и кръст.

Това показва, че делата на Цанков в емиграция, както някога и основаването на Унията, са възприемани от съвременниците му, като политически игри, а не като отстъпление или предателство!

След завръщането си Драган Цанков е приет от княз Фердинанд. Срещата е била много остра, тъй като на Цанков са припомнени всички предателства на русофилите.
Вероятно Цанков е отговорил на обвиненията, защото миналото е оставено настрана.
Драган Цанков в София след завръщането си - с дъщеря си, зет си и двамата си внуци

Като жест от страна на княза, през 1901 г. той издава Указ №100/15.11.1901 г. (Обн. ДВ, бр. 205/24.11.1901 г.), с който Константин Людсканов - внукът на дядо Цанков, от дъщеря му Недялка, можел към името си да добави и фамилното име на дядо си.

Портрет на Драган Цанков от проф. Никола Михайлов

Драган Цанков много е искал това и остава трогнат! Помирението е извършено! Княз Фердинанд успява да се помири и с Русия. Престолонаследникът Борис – княз Търновски, е миропомазан и приема православната вяра. Изненадата е голяма, защото никой не го е очаквал. По този повод Каравелов казвал: „Ако това (помирението – б.а.) стане, или аз съм луд, или руският цар!“ Паметникът на император Александър II в центъра на София бележи това помирение.
Разбира се, Цанков възстановява партията си. През 1897 г. той отстъпва лидерския си пост на д-р Стоян Данев. През 1901 г. цанковистите от сменилата името си Прогресивно-либерална партия печелят изборите и имат самостоятелно управление. Това не би било възможно, ако хората в България по онова време са смятали, че Цанков с действията си (които са били публично известни!) е предал интересите на България - един от чиито бащи безспорно е бил той, на Русия. Победата на либералите на тези избори е голям шамар за противниците на Цанков у нас!

Нещо повече - тогава Драган Цанков е избран за Председател на Народното събрание (22 април 1902 г. – 21 август 1903 г.).

Той остава единственият досега, който при избора си начело на Парламента обявява своя програма!

При второто стамболовистко управление, като редови депутат, той се връща към въпросите на образованието и полемизира по темата с министър Иван Шишманов по въпроси на образованието, пледирайки за децентрализация. Вече на възраст, преживял бурното време на Възраждането и строителството на Нова България, за която е мечтал, с напредваща болест на Паркинсон, той се оттегля от политиката. Умира през 1911 г.
Не дочаква да види катастрофата, до която д-р Стоян Данев докарва България през 1913 г. с българското крушение в Междусъюзническата война. Тогава Данев поне имал силата да каже в Парламента: „Господа, моята политика фалира! Спасявайте България!“


Плочата поставена от новите русофили в началото на бул.Драган Цанков в София. До нея с пълно основание могат да сложат плоча русофобите, националистите, католиците и православните.




Жизненият път на Драган Цанков завършва в бедност.

Както пише неговият привърженик Пантелей Карапетров, той не се е възползвал от щедрите средства, давани от католическата пропаганда или от руската пропаганда, за личните си цели и това обяснява политическото му дълголетие.

Една от последните снимки, 1911г.



Понякога в Цариград не е имал дори 5 пари да си плати таксата за моста „Галата”.

Хранил се е заедно с работниците от печатницата си в ахчийниците, а не в ресторанти за да може със спестените пари да издаде още един брой от своя вестник, или малкият му лист или притурка или пък някоя книга. 

След себе си оставя само два кожуха и няколко „вече изпушени лули”. Драган Цанков е безспорно ярка личност, чието дело е част от нашата история.


 




 

Проф. Иван Шишманов




                                                                           
Проф. Иван Шишманов в статията си за него казва: 




Нищо не въздига един народ и в
 собствените му очи, и пред   
 чуждия свят като признателността към 
 заслужилите му синове.
Това е същевременно и признак на по-висока духовна и нравствена култура!“ 

















Свързана тема : 
Освобождението - От Сан Стафано до Берлин  



Свързана тема :
Гласът на Уйлям Гладстон, записан от Томас Едисон на първия фонограф :